Наташа Атанасова
Изминаването на Камино де Сантяго беше едно от най-големите предизвикателства, с които съм се захващала. Да прекосиш пеша над 800 км е дори по-трудно отколкото звучи. Имаше моменти, в които исках да се откажа, имаше моменти, в които плачех от болка и не вярвах, че ще изкарам още един ден. Всеки изгрев на слънцето обаче ме изпълваше с нови сили и енергия да продължа поне до следващото селище. Е, към сутрешния ми ентусиазъм се прибавяше и правилото на повечето албергета (алберге е нещо като пансион за хората, които вървят по Камино), че независимо дали вали, дали е студено или мрачно, до 8 часа трябва да си си събрал багажа и да си напуснал топлото легло. Не казвам стая, защото по Камино няма стаи, а легла. Всички спят в общи помещения, в които понякога се събират по 100 човека. И така…
С автобус тръгнахме от Барселона към френското селце Сен Жан Пие дьо Порт – мястото, от където започва класическият път или т.нар. „френски маршрут“ към Сантяго де Компостела. Въпреки че много хора тръгват от различни места, това се смята за най-стария вариант.
Пътят до Сен Жан Пие дьо Порт беше дълъг и изморителен. Щом пристигнахме, бяхме очаровани от китния пейзаж на това малко, но красиво селце. Първата ни работа беше да намерим мястото, където се продават пилигримски паспорти. То се оказа в центъра и не беше трудно да се ориентираме. Въпросните паспорти са от първостепенна важност, защото те доказват, че един човек е тръгнал по пътя и в тях се слага печат от всяко преминато селище. Един паспорт струваше 2 евро. Човекът, който ни продаде пилигримските паспорти, ни препоръча алберге, в което да останем. Вече беше следобед и нямахме много време за чудене. Затова решихме да преспим в предложеното място. Цената на легло беше 12 евро. Не се учудвайте от ниските цени, защото спането за 10-15, а понякога дори и за 5 евро е част от преимуществата на пилигримите. Щом си тръгнал по пътя, поне заслужаваш евтино легло и в някои случаи към него се включва и топла храна.
Ден 1 по Камино – най-трудната част
Парадоксалното е, че тъкмо първият ден по Камино, когато човек още не се е настроил за новите условия и преживявания, е тъкмо най-трудният. Тогава релефът е стръмен и първоначално има дълго изкачване, а след това продължително слизане. Комбинацията от двете определено изморява и посмачква наперения пилигримски дух.
Имахме аларма за 7 без 15, но още в 6:00 се събудихме от невероятния шум, който останалите пилигрими издаваха. Сякаш нарочно всички мачкаха някакви найлонови торбички и непрестанно изтърваваха тежки предмети по земята. Все пак несъобразителността на нашите съквартиранти се оказа от полза, защото тръгнахме по-рано.
Макар че беше септември, когато излязохме, беше хладно и още тъмно. Малко по малко слънцето се подаваше и обагряше небето в тъмночервени краски. Стръмните баири започнаха скоро. Преди всеки по-остър завой се надявахме това изкачване да е последното. Доста пъти надеждите ни рухнаха и след всеки завой се появяваше нов, още по-стръмен и още по-далечен. Беше много по-тежко отколкото си го представяхме. Сили ни даваха красивите природни гледки и омайната селска простота. Имаше много крави, овце и коне, които спокойно пасяха по поляните. Много от пилигримите, които видяхме в този ден, бяха над 50-годишни, но се справяха отлично с вървенето по стръмния път.
Според малката карта, която ни дадоха в Сен Жан Пие дьо Порт, трябваше да останем да пренощуваме в Ронсевал. Там имаше нещо като голям старинен манастир, в който всички пилигрими оставаха. На нас тази масовка не ни хареса и решихме да продължим до следващото селище – Еспинал. В Ронсевал спряхме, само за да изпием по едно кафе, чиито живителни сили ни бяха крайно необходими. Не знам дали заради пътя, или пък не, но това беше най-хубавото еспресо, което бях вкусвала през живота си. След като го изпихме продължихме по към Еспинал.
Още в България си бяхме направили списък в албергетата по пътя и приблизителната цена на легло във всяко от тях. Така щом пристигнехме в ново селище имахме цел и знаехме къде искаме да се озовем. Irugoienea - aлбергето, което си бяхме набелязали, се оказа чисто и спокойно. Имаше само още един човек, защото както вече споменах, всички остават да нощуват в Ронсевал. Така пък ние успяхме да се наспим на спокойствие без десетки шумящи хора.
Ден 2 – малко сълзи и доста умора
Сутринта закусихме при нашия хоспиталиеро (домакин) и с нови сили тръгнахме напред. Потеглихме в хладно и дъждовно време. Дъждовете са нещо обичайно по Камино, затова предварително си бяхме взели дъждобрани. Наша е вината, че се изхитрихме и си купихме китайски дъждобрани, но в България те ни се сториха съвсем читави. Разбира се, не се оказа така и до самия край на пътуването ги псувахме, но и си ги носихме. Все пак нямахме друг избор. Единственото им хубаво нещо беше, че толкова много спарваха, че и в най-студените утрини успяваха да ни стоплят. В топлите дни обаче това беше голям проблем.
През втория ден маршрутът пак беше труден, макар и по-малко. Неприятното беше, че е много зигзагообразен и това увеличаваше разстоянието, което трябваше да изминем. Множеството завои изведнъж свършиха и пред нас се показа алберге. То се намираше в Тринидад де Арре, на 36 км от Еспинал, началната ни точка за деня. Посрещна ни испанско падре. Той беше точно такъв, каквито си бяхме представяли, че ще са съдържателите на местата за пилигрими. На вид беше нисък, плешив и не знаеше нито една дума на английски. Първо ни показа църквата, а после ни поведе към помещението за спане.
То представляваше огромна стая, в която имаше много легла. По средата - с тънки стени, но без покрив, бе отделена тоалетна и баня. Честно казано, това ми се стори доста гнусно. Липсата на покрив логично водеше до разнасяне на миризми и звуци, които е по-добре да останат скрити. В края на това голямо помещение имаше отделна стая само с 8 легла.
Щом видя паспортите ни и разбра, че пристигаме чак от Епинал, падрето се смили над нас и ни настани в тази стая. Ние се строполихме на леглата, които бяха на два етажа. Аз избрах долното, защото нямах сили дори да изкача трите стъпала до горното. Щом легнах, още с дрехите, разбрах колко съм изморена и колко ме болят краката, а и цялото тяло. В един момент дори се почувствах като парализирана. Започнах тихо да плача, не исках да занимавам другите с моите проблеми, все пак на Камино всеки има лични предизвикателства и затова предпочетох сама да преживея шока от умората и болката. До този момент никога не се бях чувствала така изтощена. Мислех си, че дори да е на живот и смърт точно в този момент не бих могла дори да помръдна. Дори се изплаших, че няма да успея да завърша пътя, защото при всяко най-леко движение на краката изпитвах изключителна болка. Сълзите се оказаха лековити и след известно време се успокоих и разбрах, че всяка умора отлита и всяка болка минава.
Ден 3 – няма места за спане
На сутринта не бях много добре, но можех да вървя, а това беше достатъчно. Събудихме се в 7:15 часа и хапнахме малко ядки. Ядките са добър вариант за храна по време на пътя. Те не препълват раницата, а в същото време дават енергия и са полезни. Още от България ние си бяхме купили няколко пакета, които ни свършиха отлична работа.
Оказа се, че Тринидад де Арре е нещо като квартал на големия град Памплона. Сигурно сте го чували във връзка с надбягването с бикове, което е най-известното събитие там.
В Памплона си бяхме наумили да ядем бургери. Това е най-евтината и в същото време топла храна, която можеше да си позволим на Камино. Градът беше голям и веригите за бързо хранене не го бяха подминали. За да ги намерим обаче, трябваше да се отклоним от пътя, удължавайки разстоянието за деня. Отгоре на всичко се оказа, че Макдоналдс и Бургер Кинг започвали работа чак след 14:00 часа. Тогава разбрахме за себе си, че първото правило на Камино е „Никога не се отклонявай от пътя“. Гладни и ядосани продължихме да вървим.
Памплона ни се стори доста скучен град и се зарадвахме, че според плана няма нужда да оставаме там. След излизане от града отново имаше слизане и изкачване. Много скоро всеки пилигрим разбира, че не изкачването е проблем по време на пътя, а слизането. То натоварва колената и може да предизвика силна болка. Научих го от собствен опит. Добра идея е още в България да си купите наколенки, които да поддържат краката. Не предпазват напълно от болката, но определено я облекчават.
По план трябваше да прекараме нощта в Обаньос. Пристигнахме там и един доста нелюбезен хоспиталиеро ни каза, че няма места. Това доста ни разочарова, защото вече бяхме уморени, а вместо да си починем, се налагаше да вървим до следващото селище. За награда Пуенте ла Рейна се оказа красиво място със собствена атмосфера и история.
Още в началото на селището имаше църква с алберге към нея. Въпреки многото предлагани места, падрето ни каза, че е останало само 1 свободно легло. Той беше много мил и услужлив. Насочи ни към друго алберге, което се намираше в края на града. То фигурираше в нашия списък с възможни места за спане. Цената за легло беше 8 евро, но и условията никак не бяха добри. Спахме на две постелки, сложени в широко таванско помещение. Леглата в нормалните стаи и тук бяха свършили.
Проблемът с липсата на легла в някои селища е често срещан. Ако пристигнете след 16:00 часа в мястото, където искате да прекарате вечерта, доста е вероятно да няма легла. Затова ранното ставане и бързото пристигане са желателни. Всъщност липсата на място за сън се усложнява от мамещите пилигрими. Това са лъжци, които, вместо да вървят по пътя, от време на време си вземат автобус или такси и така пристигат по-рано от другите и вземат легла, които не заслужават.
Легнахме радостни, че все пак сме намерили място, в което да се приютим. От близкия магазин си купихме храна и вино, а нищо не вдига пилигримския дух по-добре от вкусно испанско сирене, топъл хляб и чаша местно червено вино.
Следва продължение:
Напред към Камино де Сантяго – Втора част
Напред към Камино де Сантяго – Трeта част
Напред към Камино де Сантяго – Четвърта част
