Наташа Атанасова
Във Втора част на пътеписа обещах да разкажа какво е да извървиш 20 км с махмурлук. Е, никак не е лесно, ама никак. Особено през първите 1-2 часа, всичко наоколо се върти, всяка крачка е мъчителна и пътят сякаш няма край. После обаче малко по малко започва подобрение. Махмурлукът постепенно се изпарява, а в края на разстоянието дори изчезва. Подобно нещо не би се случило, ако просто си стоях в леглото с пуснати щори. Изводът е: не се страхувайте да си пийвате вино по време на Камино. Пък и кой може да устои на хубаво испанско вино само за 2-3 евро бутилката.
Ден VII Доминго, пак е доминго!
Както вече разбрахте, ден 7 започна със силен махмурлук и редовните в такива случаи закани от сорта на „повече няма да пия вино“. Планът ни беше да стигнем до град Наварете. Там обаче ни се стори толкова сиво и скучно, в спомените ми имаше много автомобили и почти нищо друго, така че решихме да продължим нататък.
Пътят беше равен, времето слънчево. Имаше риск да отидем чак в Нахера, защото денят напредваше, а местата в албергетата бързо свършват. Така и стана. След 7 часа непрестанно вървене се озовахме там. За щастие имаше места в общинското алберге, макар че преди това трябваше да чакаме на дълга опашка. Продължителното чакане след ходене пеша никак не е приятно. Всички са потни, изнервени и мечтаят да си вземат душ. И, разбира се, тъкмо в такъв момент ще се намерят няколко бъбриви испанеца, които поне 10 минути да занимават хоспиталиерката (нещо като рецепционистка) с пълни глупости. В крайна сметка след 30 минути прави на опашката най-накрая се настанихме. Имах чувството, че висенето съвсем ме е изтощило.
Наградата беше стая с 96 легла. Да, правилно разбрахте, леглата в стаята бяха 96. Никога преди това не бях спала в едно помещение с толкова много хора. Трябва обаче да отбележа, че се наспах много добре. Даже доста по-добре от места, в които съм делила стая само с още 5-6 човека. Интересното е, че наличието на толкова много непознати в една спалня някак накара всички да бъдат по-дисциплинирани и обрани. Всеки се съобразяваше с останалите и се придържаше към своето малко парче територия.
Щом си оставихме багажа и се изкъпахме, осъзнахме, че е доминго. Отново бяхме забравили това, което на Камино е изключително важно да не забавяш, а именно кога е неделя. В неделя (доминго на испански) нищо не работи. Е, може да се намери някое ресторантче, ако градът е по-голям, но за магазини и дума да не става.
След дълго търсене на супермаркет или поне малка бакалия с основни продукти, безславно се върнахме в албергето. В раниците имахме чипс и две консерви риба тон. Никак не беше приятно да вечерям тази оскъдна храна след цял ден ходене по баирите, но нямах избор. Излапах всичко до последната троха и си казах, че каквото и да става, повече няма да забравям кога идва доминго.
Ден VIII Албергето в Граньон – задължителна спирка за всеки пилигрим
Има едно място, за която говоря всеки път, когато някой ме попита за Камино. Препоръчвам го винаги и съм сигурна, че то ще остане в спомените ми още дълги години. Това място е селцето Граньон и по-конкретно албергето, което се помещава в църквата. Albergue Parochial е като реална утопия.
Едно от първите неща, които прави впечатление, е отвореното ковчеже с пари. В него всеки пилигрим оставя колкото пари прецени за нощувка и храна. Постоянно вътре има поне 100-200 евро и никой дори не помисля да не заплати за престоя си или още по-лошо - да вземе от парите. Те просто си стоят там и това сякаш е най-естественото нещо на света.
Следващата приятна изненада беше пълният хладилник. Храна, лакомства и напитки изобилстваха в него и на кухненския плот. Всеки изгладнял пилигрим можеше да се подкрепи, а след това да се отдаде на почивка в спалнята или в приятното общо помещение, където имаше камина, пиано и книги. Албергето по-скоро приличаше на голяма и уютна къща, в която пилигримите се приютяват. Това място показва идеята за Камино в най-добрата й светлина.
Част от преживяването в Parochial e вечерята и нейното общо приготовление. Всички заедно се заехме да готвим. Един белеше картофи, друг режеше лук, трети миеше домати и така работата бе разпределена и вървеше гладко и леко. Както можеше да се очаква, един италианец пое ролята на шеф готвач и координираше действията на участниците.
Малко преди да седнем и да започнем да вечеряме, остана една последна задача - да си набавим хляб. За да го вземем, трябваше да отидем до местната пекарна и да помолим хлебарите да ни дадат. Идеята беше, че ще им платим с песен и добро настроение. Всеки желаещ трябваше да изпее песен от своята страна. Започнахме да суетим и да се чудим, когато разбрахме, че в групата има и друг българин. Той беше приятно момче и за щастие имаше някакви певчески данни. Докато момчето пееше народна песен, ние изтанцувахме едно българско хоро и вместо да се изложим, както очаквахме, когато разбрахме, че ще трябва да пеем, стана много хубаво общо изпълнение.
Хлебарите, разбира се, ни дадоха дузина франзели и всички с песен на уста се върнахме към албергето.
След вечеря хоспиталиеровците от албергето ни извикаха в църквата. Там почти всички (някои нарочно отсъстваха, защото не са религиозни и изминават Камино единствено като поход и приключение) седнахме на столовете и се заслушахме в думите на нашите домакини. Говореше млад холандец, който първоначално ни прикани да помълчим, осмисляйки днешния ден и нещата, които са се случили през него. После всеки от нас трябваше да каже нещо, когато голямата свещ стигнеше до него. Моментът беше много специален и съкровен.
Оказа се, че именно преживяването в църквата е печатът, който тези хоспиталиеровци оставят в сърцата на хората, преспали там. Мисля че наистина това беше най-хубавият възможен печат. Той не е нанесен с мастило в пилигримския ми паспорт, но винаги ще го нося в съзнанието си.
Ден IX Най-истинските храмове често се помещават в най-невзрачни места
Сутринта потеглихме рано, защото разбрахме, че в едно от следващите селища – Тосантос имало подобно алберге. Предстоеше ни да вървим само 20 км и затова пристигнахме още към обяд. Седнахме в двора на желаното алберге и зачакахме. То трябваше да отвори в 13:00 часа. Времето беше хубаво, а възможността да си почиваме още от обяд – приятна и дори малко нереална.
Самото селце Тосантос беше малко и сравнително невзрачно. Това обаче нямаше голямо значение, ние искахме да си почиваме. Глезените ми се бяха подули и не трябваше да ги претоварвам.
Имаше нещо изключително трогателно и истинско в Тосантос. Младият и старият хоспиталиеро (които може би бяха баща и син) видимо бяха вложили труда и усилията си в направата на това алберге. Под тяхно ръководство всички си направихме обща и вкусна вечеря. В нея се включваше една салата, която е доста типична за Камино, и която и до днес продължавам да приготвям вкъщи. Нейните съставки са: макарони, шунка на малки кубчета, гъби, зелена салата, домати, лук и риба тон. Доста вкусно, лесно и наяждащо.
Като седнахме на масата, нашите домакини ни раздадоха листи с напечатана песен за пилигримите. Възрастният хоспиталиеро даде тон и започна да пее. Звучеше тъжно и носталгично. Всички се включихме в песента.
След вечерята отидохме на последния етаж, където в малка стаичка бащата и сина бяха направили един малък и самобитен храм. Върху стар телевизор, покрит със златист плат имаше кръст, направен от две дървени пръчки, а в стъклена кутия се съхраняваха пожелания на всякакви езици, написани от други пилигрими. В своеобразния храм също попяхме някаква стара религиозна песен, а после казахме молитва. Тя беше разделена на части и всяка част беше на различен език. Ние трябваше да четем нашата част на английски.
После всеки си изтегли послание от стъклената кутия и го прочете на глас. Ние също оставихме послание. Написахме го на български и се надяваме следващия път, когато там има българи и те да могат да прочетат нещо на родния си език.
Духовната чистота, която струеше от малката стаичка и добротата на нашите домакини ни изпълни с радост и удовлетворение. Добре че на света и по Камино има такива хора.
Следва продължение:
Напред към Камино де Сантяго – Четвърта част
Първа част на пътеписа може да прочетете тук.
Втора част на пътеписа може да прочетете тук.
