Наташа Атанасова
Ден XI До Агес
Планът ни беше да спим по-нататък по пътя, но Агес - селището, където попаднахме, много ни хареса и решихме да останем. Освен това имаше сушилня, което също си е основателна причина да нощуваме там и да използваме да изперем всички потни и прашни дрехи.
Пристигнахме по обяд и имахме много време да си починем. Мислехме, че в Агес ще е спокойно, без много хора, но се оказа, че там са доста от тези, с които до този момент се бяхме сприятелили по пътя. Хетфийлд (една американска, която много приличаше на Джеймс Хетфийлд), Гаврош (досещате се, той беше французин) и българинът Боян. Докато разговаряхме с нашия сънародник и търсехме откъде да си купим храна, ни спряха някакви непознати пилигрими и започнаха да ни говорят. Оказа се, че те помнят и даже са снимали с телефоните си нашето хоро и певческото изпълнение на Боян, за което ви разказах в предната част на пътеписа.
Ден XII до Бургос. Пинчос, тапас и бира
Бургос ни хареса заради старинната атмосфера и спокойствието. Църквата в центъра на града е може би най-красивата църква по целия маршрут. Много детайлна и изящна. Хубаво беше, че около нея имаше много площадчета и пейки, от които да се наблюдава. Погледахме я от различни места и се разходихме из центъра.
Още преди да пристигнем, бяхме решили да пробваме местните тапаси и пинчоси (испански хапки, предястия, подходящи за вино или бира). Решението ни не беше случайно. Бургос е получил приза гастрономическа столица на Испания за 2013 г. Наред с това има и специфични за региона храни като бургоското бяло сирене, черен салам и местен шоколадов десерт.
Сиренето пробвахме на обяд. Напомняше на пресносолно българско сирене и беше вкусно. Вечерта си поръчахме две бири и два различни вида тапас. Не помня имената им, но едното беше пълнена пиперка с лек рибен вкус, а другото телешки хапки. И двете бяха доста апетитни. За това мини угощение платихме 5 евро, което си е доста добра цена. Гастрономическата ни обиколка продължи в друго заведение. Там поръчахме нови две бири, но този път вместо тапас, заложихме на пинчос. Обикновено пинчосът е резен франзела с някаква добавка отгоре. Единият пинчос беше с прословутия черен салам, а другият с аншоа и зелена салата. Саламът определено ни хареса. Самата идея за малки и разнообразни мезета ни допадна.
Последната ни спирка за вечерта беше централният площад. Там пихме последните си бири и наблюдавахме обстановката. Не след дълго чухме поздрава „мараба“ и ни стана ясно, че виждаме сънародници. Те бяха група от около 7-9 човека от ромски произход и оживено си говореха на български. По някое време ние ги поздравихме. Те бяха доста изненадани и макар доста да им обяснявахме, не успяха да схванат концепцията на Камино и защо въобще сме там. Останаха с впечатлението, че нещо ги лъжем и решиха да ни изпратят до албергето. Там нашата среща приключи.
Ден XIII до Хонтанас
Излизането от Бургос, подобно на влизането, беше протяжно и безкрайно. Ние тръгнахме още преди да е съмнало. Пътят към Хонтанас не беше лош, но никога не свършваше. Все пак най-накрая пристигнахме. В албергето ни чакаше нашият италиански приятел, с който имахме негласно състезание и който винаги ни посрещаше с думите „чинкуе еуро“ (5 евро). Това означаваше, че кошарата (така наричахме албергетата) струва 5 евро на човек. Винаги така се случваше, щом се видехме с него, албергето беше за 5 евро.
В Хонтанас видяхме и друг наш Камино приятел – Бертран. Той предложи да ни сготви и ние с радост приехме. Топлата храна винаги е лукс, който ние оценявахме. Той ни сготви спагети със запържен салам. Очаквахме нещо доста по-френско, но и това ни се услади. Порциите обаче бяха огромни и ние, за да не го обидим, преядохме. На Камино прекаляването е нещо нормално, поне за нас беше. Дали прекаляване с вървене, с ядене или алкохол, прекаляване има.
Ден XIV до Боадиля дел Камино
Събудихме се, а навън беше мокро и неприветливо. Поне не валеше, но скоро започна. Това беше най-ветровитият, кален и дъждовен ден до този момент. Заради нашите китайски дъждобрани, а и заради самото време, бързо станахме мокри до кости. В обувките ни имаше езера, ръкавите ни бяха подгизнали, панталоните – също. Пътят, който за жалост не беше застлан с великото човешко изобретение – асфалт (тъкмо по време на Камино стигнах до извода, че асфалтът е велико човешко изобретение), стана огромна кална локва. Ние стоически приемахме природните изпирания, дори ни беше забавно.
Все пак с доволство установихме, че час преди да пристигнем дъждът спря. Тогава обаче пътят стана много каменист. А за изморени и обрулени ходила едва ли има нещо по-неприятно от малки и забиващи се на дълбоко камъчета. Доста се ядосах на това неочаквано препятствие. Приех го някак лично и се почувствах крайно онеправдана. После обаче поразсъдих, сетих се за любимите ми герои от книги и филми, които преживяват далеч по-големи изпитания, но никога не падат духом и осъзнах, че и аз трябва да се стегна. За щастие съумях да го направя.
Доста демотивиращо обаче беше, че Боадиля дел Камино още от рано изглеждаше близо, а всъщност не беше и пътят до него продължаваше и продължаваше. В началото е окуражаващо и фактът, че го виждаш на хоризонта подлъгва. Имахме усещането, че вече сме там, но това въобще не беше така.
Най-накрая пристигнахме. Албегрето, което ни приюти, беше общинско и струваше 4 евро, най-евтиното досега. До него имаше местен бар. Приличаше на българско селско заведение и естествено цените бяха много ниски. Имаше местни пияници, а група бабички и един дядо играеха с испански карти. Виното струваше само 40 цента, а имаше и тортия. Така че само за 5 евро ядохме и пихме до насита.
Следва продължение…
Първата част на пътеписа може да прочетете тук.
Втората част на пътеписа може да прочетете тук.
Третата част на пътеписа може да прочетете тук.
