Наташа Атанасова
Ден 4 – няма по-хубаво от изпрани и сухи дрехи
Този ден бяхме решили да тръгнем рано, за да може да се настаним в алберге, да изперем дрехите си и да си починем. Бързо разбрахме, че ранното потегляне е доста важно. Само така можеше да сме сигурни, че ще намерим място за спане. Освен това остава цял следобед за почивка или разходка из новия град/село (ако въобще имахме сили за още ходене).
Тук е мястото да направя едно лирично отклонение за прането. По време на пътя то невинаги е възможно, но като цяло не е голям проблем. Най-добре е да перете дрехите си на места, където има и сушилня, защото често само една нощ не стига, за да изсъхнат по естествен начин. Може да питате вашия хоспиталиеро (домакин) “tienes lavadora y secadora?”, което значи „имате ли пералня и сушилня“. Ако той отговори положително, не се двоумете, а веднага се заемайте с пране. Няма по-хубаво чувство от душ и след това обличане на чисти дрехи. Доста пот се излива по време на Камино, така че праните одежди са ценен лукс.
Продължавам по хронология. Още нямаше 9 часа, когато минахме през едно село, където местните младежи все още пиеха твърд алкохол. Те явно не бяха приключили снощната си веселба и се разхождаха замаяни по улиците. С типичната за пияните хора услужливост, без дори да ги питаме, те започнаха да ни обясняват откъде трябва да минем, кой е най-краткият път до следващото селище и т.н. Е, не ги послушахме и си продължихме според плана.
В Лорка хапнахме местна супа с нахут и парче тортиля. Беше много вкусно. Тортилята в повечето заведения из Камино представлява нещо като много дебел омлет с яйца, понякога зеленчуци и рядко някакъв колбас. Повечето места я предлагат целодневно.
Още в 14:00 часа пристигнахме в нашето алберге - Albergue de peregrinos San Cipriano, Ayegui, на около 2 км. от град Естела. То се помещаваше в спортна зала. Стаята за спане беше на приземен етаж. В нея бяха сложени около 20 легла, а одеялата понамирисваха, но поне нямаше буболечки. Като цяло чистотата в албергетата не е на високо ниво. Пътуванията ми из Испания показват, че това не е изключение за страната. Чаршафи често няма, за калъфки да не говорим, а одеялата рядко се перат. Затова е препоръчително да си носите олекотен спален чувал. Е, ние не си носихме. Бяхме взели само по едно свръх тънко одеяло от Икеа и доста пъти то не ни вършеше добра работа, но какво да се прави. Човек научава доста неща по време на пътя.
Ден 5 – за испанците, американците и германците
Събудихме се доволни, че имаме тапи за уши, защото в съседство до нас спеше „френското чудовище“. Това беше французин, който хъркаше невъобразимо шумно и бързо заслужи неособено ласкавия си прякор. Звуците му бяха толкова силни, на моменти сякаш земята се тресеше. Разбира се, това едва ли е било така, но аз наистина имах такова чувство.
Днес краката ми бяха по-добре. В последните дни дясното ми коляно доста се беше подуло, а на допир пареше. Освен това ме боляха глезените, които също от време на време се подуваха. Честно казано, това доста ме изплаши. Дори се зачудих дали ще успея да измина целия път до Сантяго де Компостела. Все пак не исках да рискувам здравето си, но и в никакъв случай не исках да се отказвам. За щастие, на сутринта топлината беше намаляла и можех да вървя. Това, че предният ден пристигнахме по-рано ми се отрази добре, защото по-дълго почивах.
Въпреки лекото подобрение решихме, че трябва да си купя наколенка. Това ми бе препоръчано от американката Кери, която срещнахме по пътя. Тя също имаше проблеми с колената. Според нея наколенките помагаха и наистина се оказа така. Не спират болката, но тъй като ограничават пълното движение на крака облекчават работата му.
В ранния следобед пристигнахме в Сансол. Там на улицата една жена ни попита дали не си търсим алберге. Тя се оказа собственичка тъкмо на албергето Arcadi y Nines, което ние предварително си бяхме набелязали.
В Сансол беше спокойно, с приятна селска атмосфера. Малко ми напомни на филмите за Дивия Запад. Нашата хоспиталиерка се оказа много весела, мила и услужлива. Всъщност албергето беше нейният дом. Стаята, в която се настанихме, беше сравнително малка, с 10 легла. Освен собственичка на хотел за пилигрими, Нинес, така се казваше жената, имаше и друго занимание. В двора си тя отглеждаше огромни растения канабис. Ние ги видяхме докато си готвихме в кухнята на втория етаж. Те бяха толкова високи, че почти стигаха кухненските прозорци. В Испания тревата е доста популярна както сред младите, така и сред по-възрастните.
Заедно с нас в стаята се настаниха две французойки, една португалка, една испанка и една германка. Както можеше да се очаква, най-добре говореше английски германката. Тя беше от хората, които изминават Камино на порции. Тоест вървят определено разстояние, после се връщат в домовете си и след няколко месеца или години отново тръгват и така завършват целия път за доста дълго време. Този начин е подходящ за хората, които не могат да си вземат продължителна отпуска или нямат физическите сили да вървят толкова километри наведнъж.
Другите съквартирантки не можеха или поне не искаха да говорят на английски. Особено испанката, но това не беше изключение. Испанците, които срещахме по пътя, бяха доста дръпнати и некомуникативни. Те предпочитаха да общуват само с други испанци и оставиха у мен усещането, че са големи борсуци. Според моите впечатления най-добронамерени и весели бяха американците, но някои хора ги намираха за твърде шумни и обсебващи.
Ден 6 – фиеста в Логроньо
За закуска нашата домакиня ни беше оставила сухари, сладко, бисквити и кафе с мляко. На масата имаше и кутия, в която всеки можеше да сложи толкова пари, колкото сметне за уместно.
По пътя се чувствах много по-добре. Чак сега, когато сериозните болки не ме притесняваха, усетих, че имам мускулна треска и стъпалата ми са изморени. Това обаче е непрестанна част от Камино и всеки, желаещ да го измине, трябва да е подготвен. Ако се разминете само с мускулна треска и изморени стъпала, значи всичко е наред.
Теренът от Сансол до Логроньо не беше особено лек. Имаше множество хълмчета, а пътят бе застлан с дребни камъчета, които неприятно се усещаха през обувките.
Въпреки че пристигнахме рано в Логроньо, пред Albergue Municipal вече имаше дълга опашка. Това не ни хареса особено, защото както винаги, когато хората станат тълпа, показват най-лошите си черти. Именно заради това вместо да чакаме седнали пред входа, трябваше да стоим прави, тъй като всеки трепереше за мястото си и се блъскаше напред. На опашката беше нашият стар познайник от Еспинал Жерар, както и други вече познати лица. Едно от най-хубавите неща по пътя е сприятеляването с нови и съвсем различни хора.
Жерар всъщност не се казваше така, но много приличаше на Жерар Депардийо, а и беше французин.
Доста дълго чакахме на опашката и решихме друг път да не се нареждаме пред такива големи албергета. Щом се настанихме обаче бяхме приятно изненадани. Дадоха ни хартиени чаршафи, а водата в банята беше с кранче, а не с неудобен бутон, който, след като бъде натиснат, пуска вода само за няколко секунди.
Все пак малките частни албергета определено за са предпочитане. Атмосферата е по-задушевна и е по-подходящо за запознанства.
Имахме късмет да улучим ден, в който се провежда фиеста. След като си починахме, привечер излязохме, за да видим какво се случва. Тълпи от хора се стичаха от всички посоки на града. На централния площад отново видяхме Жерар. Той ни покани да седнем при него и приятеля му Бертран. И ние като тях си поръчахме червено вино. Всеки разказа с няколко думи своята история и причините, които са го накарали да тръгне по пътя. Времето минаваше, виното се лееше, а сладките приказни не стихваха.
Тъй като бях единствената жена, чувствах известна отговорност да накарам всички да се приберем навреме в албергето. Макар да беше много весело и да не ни се тръгваше, трябваше да се отправим към пилигримския хотел, защото той затваряше в 22:00 часа и след това нямаше да можем да влезем вътре. Да си призная, трудно ми беше да убеждавам няколко вече пияни мъже колко е важно да побързаме и да се приберем навреме, но все пак успях и в 21:50 се озовахме в нашето алберге. Там веселбата продължи в кухнята, където се бяха събрали и други пилигрими с по чаша вино в ръка.
На сутринта разбрах какво е да вървиш 20 км с махмурлук, но за това ще ви разкажа в следващия пътепис…
Първата част на пътеписа можете да прочетете тук.
Следват:
Напред към Камино де Сантяго – Трeта част
Напред към Камино де Сантяго – Четвърта част
