Автор: Валя Кулишева
Оформление и редакция: Добрина Манчева
Не мога да разкажа всичко преживяно в Папуа Нова Гвинея, нито да опиша всичко видяно. И все пак: иска ми се да покажа поне основни неща от действителността по тези диви земи.
Там залезите са огнени, основната храна са сладки картофи, таро, ориз, диви треви и риба, а джунглите - непроходими. Там никога нищо не се знае със сигурност, ситуациите се менят като настроения и след абсурдни усложнения нещата още по-абсурдно се оправят, ако НЕ изгубиш хъс, самообладание, търпение и надежда...
Папуа Нова Гвинея е с красива природа и високи планини, където растат кафе, банани, ганджа и психотропни гъбки, с реки, доста екстремни за пресичане. А даже и тези от туристите, които не са постоянно напушени, често могат да видят огромни каменни тронове, около които бдят статуи в черно - мумиите на предците.
Безкрайни джунгли, малки сламени кoлиби, по две, три, на кланове, пръснати дълбоко из буша, плажове, морска шир, шарени птици, кристални рекички. Наистина джунглата е толкова гъста, че няма и сантиметър, покрит с трева и храсти. Асфалт почти не съществува и всеки си е абсолютно самодостатъчен, като дори не се налага да работиш, защото храната си расте сама, без никакви допълнителни грижи. Тук спиш на земята, переш се на реката и тукашните те питат защо не ходиш като Адам или Ева.
Местните обичат да пеят, да се веселят и да танцуват – добри хорица, които само навремето масово практикували канибализма и предполагам са сварили доста мисионери.
Папуа Нова Гвинея е място, където племенните войни не са рядкост и убийствата от суеверие - ежедневие. Обвинят ли те, че някой от клана е умрял, защото си направил магия, те убиват мъчително.
За наш ужас на пазарите се продават и живи морски костенурки, обърнати по гръб и агонизиращи, както и печени опосуми от джунглата, летящи лисици и подобни животни - любимото лакомство на папуасите е изчезващия кус-кус. Въпреки тези ужасии, пазарът все пак е едно от най-екзотичните места, на което сме стъпвали.
Още от първия ми разговор с местен, синът ми остава като гръмнат. Там, където не са чисто голи, повечето хора изглеждат като опасни клошари, със стари, омазани с петна дрехи на дупки, щръкнали коси, очевидно некъпани скоро, боси, с всевъзможни рани и белези по кожата, омазани в червено устни от дъвченето на бетел и блеснали погледи, а... говорят със спокоен, перфектен английски и с някаква самоувереност и образованост в изказа, сякаш разговаряш с австралиец от средната класа.
Всичко в Нова Гвинея е културен шок. Шоковете впрочем се редяха един след друг до безкрай. Тук за първи път, но на всяка крачка, синът ми виждаше бетел и хора с почернели зъби и уста, пълна с кървавочервена слюнка, която те изплюват на пътя, оставяйки след себе си неприятно червено петно, защото са дъвкали бетелов орех. Най-големият шок е, че дъвчат даже и децата...
Тук продавачите на бетелов орех са и жени и мъже, често придружавани от деца.Те разполагат сергиите си не само по пазари, но и по улиците. Синът ми категорично отказа да опита, но аз не удържах любопитството си и докато се реша да си купя, местна жена ми подари няколко бетела. Бях ги забравила някъде в багажа, но преди да напусна страната, подреждайки куфарите, ги намерих. Дилемата, да ги изхвърля или да опитам, не бе дълга – рискувах. Първия път моментално ме парализира, но без да замъглява разсъдъка ми. Последвалият сън бе най-здравият и единствен такъв в живота ми.
От източна Африка, Пакистан и Индия през югоизточна Азия до Папуа–Нова Гвинея и Микронезия хората, които употребяват бетелов орех, наброяват стотици милиони, което представлява около 10 процента от световното население. В цял свят годишната печалба от търговията с бетелов орех възлиза на милиарди долари.
Така нареченият бетелов орех всъщност представлява плодът на арековата палма, тропическо растение, виреещо в тихоокеанските острови и югоизточна Азия. Ако сте ходили в Индия и сте били само сред местни, а не с туроператори, знаете, че млади и стари отглеждат в дома си и употребяват листа от "пипер", както ги наричат те. Индийските "листа пипер" не са нищо друго, освен листа от пълзящото растение бетел, в които хората, употребяващи бетелов орех, завиват част от плода на арековата палма заедно с малко гасена вар. Варта предизвиква отделянето на алкалоиди. Някои добавят подправки, тютюн или подсладители, за да подсилят вкуса. Тази смес засилва отделянето на слюнка и я оцветява в кървавочервено. Затова онези, които дъвчат бетелов орех, често плюят дори от превозни средства, като така рискуват да улучат някой минувач.
Когато за първи път индийци донесоха от градината си листа от индийски "пипер", аз се замислих къде, аджеба, са листата на българския пипер, има ли такива и защо не съм знаела, че могат да се ядат.
В Папуа не си играят на листа, а ближат вар, после веднага отхапват бетел и плюят, защото при задържане изгаря езика, венеца и устната кухина. Използат заедно с тези 2 неща и някакво продългавото растение.
Ядките на арековата палма се използват още от древността и са придобили голямо социално, културно и религиозно значение. Хората, които ги дъвчат, мислят, че те са безвредни и казват, че се чувстват добре, изпитват еуфория и усещат прилив на топлина в тялото си... Доказателствата обаче показват, че бетеловият орех изобщо не е безвреден. Дъвченето на бетел причинява рак на устната кухина.
На острова няма никакви едри бозайници - нито копитни, нито маймуни, както и представители на семейство хищници. Едно време хората ловяли дървесно кенгуру, кус-кус, летящи лисици, жаби, змии, крокодили, щраусоподобната птица казуарина и други по-дребни птички.
В днешно време общностите рядко се занимават активно с лов, така че единственият сигурен протеин е свинското. За папуасите свинете са безценни и имат високо положение, почти равно с това на жените. Традиционно богатството се измерва с прасета. Тук прасето значи живот. Заради странната, уникална фауна на остров Нова Гвинея, от стари времена тук съществува голям проблем с набавянето на протеини.
Основният източник на карбохидрати в крайморските региони е сагото, което се извлича от вътрешността на палма, както и подземните грудки таро и сладките картофи кау-кау. Оризът и пшеничното брашно се внасят от други държави на високи цени, като традиционно оризът е непознат тук и до ден днешен не се култивира.
Неизвестно защо, почти никой не гледа кокошки, да не говорим за друг добитък. Предполагам поради липса на фураж. Единственото домашно животно е прасето.
На пазарите пък освен хлебен плод (breadfruit), воден спанак и още някакви зелени листа, други зеленчуци на практика няма, нито пък някой си отглежда. От плодовете забелязахме банани, ананаси, манго и папая. Всичко това прави крайно ограничено на хранителни вещества храненето, като една от хипотезите за едновремешния канибализъм в Папуа Нова Гвинея е именно тази съществена липса на протеини и витамини.
Папуа е като място от миналото: прекрачваш границата и се връщаш поне петдесет години назад от съвременната цивилизация, а във вътрешността може да се върнеш и петстотин. Място без айфони, компютри, телевизори, съвсем без електроника.
Снимки: Авторката
