На броени метри от границата с Гърция в Хасковска област криволичи коритото на Бяла река. Близо до нея се е разпростряло малкото селце Долно Луково. През XVIII в. от лявата страна на реката се намирало село наречено Суганли. Там обаче се разразила чума, която отнела живота на повечето хора. Малкото останали живи прекосили реката и се заселили на другия й бряг. Местните вярвали, че само ако преминат реката ще оставят страшната зараза зад гърба си. Те не взели никакъв багаж, запазили единствено иконите от старата църква. Така започнала историята на село Долно Луково.
Хората били вярващи и държали да имат своя църква, в която да поставят иконите, да се молят и да извършват религиозни ритуали. По онова време не било разрешено строителството на християнски храмове, имало обаче правило, че не могат да се рушат църкви, които са с изграден покрив. Така през 1806 г. преди османските власти да разберат и да спрат строежа, жителите само със свои лични пари и труд построили храма и го нарекли „Свети Свети Константин и Елена“. Той е изграден от плоски речни камъни и е във формата на селскостопанска постройка, за да не заподозрат османците, че вместо обор се строи църква.
Заради забраните по онова време местните нямало как да направят камбанария, затова поставили клепало на близкото дърво. То оповестявало времето за молитва и според разказите на хората се чувало чак до съседното село. Друга интересна подробност е, че храмът има две отделни помещения – за мъже и за жени. Това е рядкост в традициите на българската църковна архитектура. Но най-интересното в църквата е друго – нейната чудодейна сила.
Хората в селото вярват, че ако запалиш две свещи и докоснеш кристалния полилей, който е донесен от Света гора, желанието ти ще се сбъдне. Дали е така трябва сами да се убедите и, разбира се, предварително да вярвате, защото без вяра магиите не действат.
