Журналистът Георги Александров пресъздаде в художествен разказ една реална история от варненското село Аврен, където като юноша е прекарвал част от летните си ваканции при своя дядо. Разказът със заглавие „Пришълецът войник“ бе публикуван преди дни в сайта за литература otkrovenia.com и предизвиква все по-голям читателски интерес. Текстът е връщане към спомен, който, от една страна, пресъздава магията на Аврен, а от друга - мислите и чувствата на едно полудете, преживяло нещо изключително и спасило по необясним начин живота си с помощта на иреален герой.
Линк към разказа: https://otkrovenia.com/bg/proza/prishylecyt-vojnik
Главният герой на разказа, който е и негов автор, отива на дискотека, нарушавайки тайно забраната на своя баща. Не след дълго гузната му съвест го изправя пред такива изпитания, които едва не костват живота на юношата. Спасява го един странник, докаран като войник, който отклонява тийнейджъра от пътя наобратно към къщата на дядо му. На следващия ден се оказва, че в участъка, през който се е канел да мине героят, е станала тежка катастрофа с камион. Голямата загадка, но и повод за творческо вдъхновение, е именно този странник, за когото дядото на героя допуска, че не е бил „чиляк“.
- Жоро, как се роди идеята за този разказ?
- Сюжетът на този разказ следва една реална и добре отлежала поредица от житейски ситуации, разиграли се в рамките на няколко часа. През годините съм споделял тази история пред тесен кръг хора, а аз самият не съм държал да я вадя на показ пред широка публика. Първо, защото исках да разплета възела и да намеря логично обяснение за тази странна среща. Навремето с журналистката Виолета Гурнакова тръгнахме да разследваме съвместно историята, но се оказа, че това е като да търсиш игла в купа сено. Едва ли щях да седна да напиша този разказ, ако не изпитвах носталгия към моето юношество, любов към покойните ми леля и дядо и изобщо към цял един свят, който приемах за даденост, а си отиде необратимо. И не на последно място – написах го заради приятелите и роднините, които настояваха, че тази история трябва да види бял свят.
- Как би определил жанрово своя разказ?
- Като една гранична творба, разполовена в света на паранормалното и реалното, на художественото и документалното, на романтичното и всекидневно-битовото. Не знам, жанровата диференциация на този разказ е трудна задача и едва ли ще се намери литературовед, който да я реши еднозначно.
- Всъщност, каква проблематика поставя този разказ?
- За свободата и несвободата на малолетния индивид, за неспазеното обещание, за връхлитащото като бумеранг изкупление, но и за свръхестествените сили, които неутрализират причинно-следствени връзки от кармичен характер... Мисля, че това е видимият спектър на проблематиката.
- Кой клас беше тогава и мислиш ли наистина, че децата и юношите трябва да растат без родителски контрол?
- Бях седми за осми клас и не знам по какво съдиш, че мисля така. Контрол трябва да има, но и правилен подход. Всяка забрана води до нейното нарушаване – това е Третият закон на Нютон. Следователно забраните не са най-мъдрото възпитателно средство.
- Как се почувства, след като разказът ти бе публикуван в литературния сайт „Откровения“ и започна да се чете и споделя?- Неудобно.
- Почувствах се като чисто гол...
- Има ли нещо изопачено от твоя страна в разказа?
- Не, нищо не съм изопачавал, няма и художествени измислици, колкото и да е нетипично за жанра. Именно на това се дължаха и колебанията ми да напиша разказа – щях ли да спечеля доверието на читателите...
- Все пак това е художествено произведение, не новинарски репортаж...
- Така е, да, но аз не бих тръгнал да пиша разказ просто защото мозъкът ми е родил някакъв сюжет. Нито се изживявам като писател, нито мисля, че имам кой знае какъв белетристичен талант. Ако разполагах с излишни пари, със сигурност щях да филмирам тази история и нямаше да седна да пиша разказ.
- Какви са според теб художествените му достойнства?
- Мисля, че ще бъде нескромно аз да изтъквам художествените достойнства на творбата. Но бих могъл да кажа, че успях да пресъздам оригинално и в относителна пълнота художественото време и пространство – т. тар. „хронотоп“. На мен поне не ми е известно досега Авренското плато да е било художествено осмисляно по начина, по който е проектирано в моя разказ – като един своеобразен космодрум и отправна точка за свръхестествени преживявания. Героите, макар и формално да не са добре изградени, според мен са достатъчно пълнокръвни.
- Кой е любимият ти герой в разказа – сигурно пришълецът войник?
- Всички герои са ми любими без главния (смее се). Всеки един е много специален за мен.
- А искаш ли някой ден да срещнеш отново пришълеца войник?
- Да, искам, за да разплете възела на тази странна среща и най-вече за да му благодаря. За мен няма съмнение, че той ми е спасил живота и нищо чудно това да е бил моят ангел-хранител... Вярвам, че някой ден ще се срещна не само с него, но и с леля, дядо и други мои близки и роднини, които вече не са между нас.
- Какво би посъветвал хората, които са имали подобни мистични приключения като теб?
- Да ги споделят. Съвременната българска проза страда от сериозен дефицит на истински и вдъхновяващи истории. Тя е някак принизена, дълбоко заземена и зазидана в матрицата на всекидневно-битовото, на профанното. Все едно четеш вестник, а не художествена литература, призвана да извисява човека, а не да го зомбира и да го третира като маргинал.
- Какви отзиви получи за разказа?
- Много добри, включително и от посветени в тайнствата на битието хора. Всички, които са се запознали със сюжета, долавят, че той е изграден върху реална история. Казват, че разказът се чете на един дъх, въпреки че е обемен. Това означава, че им е интересен. А една моя колега от университета във Велико Търново, която стана учителка по български език и литература, ми писа, че ще включи разказа в учебната си програма по СИП, но моето мнение е, че той не е подходящ за изучаване в прогимназиалния и в първия етап на гимназиалния курс.
- Смяташ ли да продължиш да пишеш художествени произведения и имаш ли други творби?
- Не, както казах, аз не съм писател. Бих написал художествено произведение само ако не мога да разплета дадена житейска ситуация, която ме е вдъхновила истински. Имам едно стихотворение – епитафия, посветена на Петя Дубарова, която публикувах преди години, също в сайта „Откровения“, по повод годишнина от кончината на поетесата.
