Вера Демирева
С нетърпение очаквах най-интересната част от деня – вечер с Фадо… Тук за първи път не знам откъде да започна своя разказ… Най-малко по две причини – първата е, че това бе най-вълнуващата и емоционална част от краткото ми пътешествие до Лисабон и околностите му. И втората – че е много трудно да разкажеш за нещо, което е трудно да дефинираш и което всъщност трябва да чуеш, преживееш и усетиш със сетивата си.
Какво е Фадо? Преди да дойда тук, винаги свързвах Фадо с Португалия; знаех, че това е музиката, която изразява португалската душевност, че това е песента, в която „се излива“ португалската душа. Знаех, че е тъжна и носталгична, драматична и докосваща сърцето… Да, всичко това се оказа вярно. Но едва тук научих, че да изпълняваш фадо, това означава дълбоко вътре в теб да има „саудаде“. Дума, която обяснява как се чувстваш, но която никой не се наема да преведе. Дума, която съществува само в португалския език (и неговите производни като галисийски и креолски) и която можеш да разбереш и обясниш, но не и да намериш точния ѝ превод или поне неин аналог. Дума, за която твърдят, че произлиза от "solidão" (самота) и "saudar" (поздравявам, приветствам). Казват също, че саудаде е най-силната, най-въздействащата дума в човешките езици и същевременно най-голямото предизвикателство за филолози и лингвисти.
Ние, българите, казваме „Душата ме боли.“ И мисля, че това е нашият най-добър, най-верен превод.
Саудаде, това е непреодолимата тъга на мъжа, загубил своята слава и чест; раздиращата болка на жената, разделила се със своята единствена, голяма любов; горчивото страдание на изгнаника, далеч от своята родина. Най-краткото определение на тази мистична дума, което открих, бе: „Саудаде, това е наличието на липса…“ Саудаде е поетичната дефиниция на твоята самота, меланхолия, носталгия и копнеж по безвъзвратната загуба на нещо или някого. Нещо, което си е отишло и никога няма да се върне, но на теб страшно много ти се иска да го видиш и докоснеш отново. Нещо, оставило неизличима следа в твоята същност.
Но не е само това – саудаде е и твоята дълбока самота, когато осъзнаеш (като всяко човешко същество), че няма Път без предвидим финал, че няма Начало без неизбежен край; че трагедията на всеки миг е в неговата мимолетност... И тогава разбираш, че саудаде е там, във всяка извивка на гласа и във всеки тон, изтръгнат от струните на китарата. Да слушаш Фадо и да забравиш за известно време кой си, къде си и колко време е минало, означава да съпреживееш Фадо с цялата дълбочина и богатство на емоциите, струящи от тази музика. Не е случаен фактът, че Фадо е в списъка на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.
Къде мога да слушам Фадо?
Сигурна съм, че вече сте си задали този въпрос. Защото (когато вече сте тук) можете да пропуснете някой музей или площад, някой архитектурен шедьовър или хълм с неотразима гледка. Но не и Фадо. Раждането на Фадо се свързва с историческите квартали на Лисабон Alfama и Mouraria, където възниква като тип градска музика (и песен) в средата на XIX век, изпълнявани в началото спонтанно из тесните улички на старите рибарски квартали или в малки, полутъмни местни кръчми. В тези части на града по онова време живее най-бедното, окаяно, маргинализирано население, което се опитва в песента да излее едновременно и болката от несправедливата си участ, и личната си трагедия. Малко по малко музиката набира известност, напуска квартала и става популярна сред градската бохема. Така, превръщайки се в мода, Фадо навлиза постепенно в столичните театри и концертни зали.
Именно тук, в Alfama, е мястото, където и днес трябва да чуете тази музика – възможно най-близко до оригиналното ѝ звучене и във възможно най-автентична обстановка. Другото популярно място, което избират туристите, за да слушат Фадо, е Bairro Alto (или Горния квартал) – средище на модерни, екстравагантни барове, елегантно декорирани ресторанти с традиционна португалска кухня и бляскав нощен живот. След кратка справка с Google Maps, четене на онлайн препоръки и обмисляне на няколко „за и против“, си избрах Boteco da fá – оказа се страхотен малък семеен ресторант, съвсем семпъл и обикновен като интериор, уникален като атмосфера, „пропит“ с духа на Фадо.
Стените му са украсени с десетки фадо-реквизити – стари черно-бели снимки с автографи, плакати, шалове, китари, които създават настроение още щом прекрачиш прага. За разлика от много подобни заведения (туризмът е печеливша индустрия…), където има входна такса, варираща от 5 до 20 и повече Евро, тук единственото условие да слушаш Фадо е да си поръчаш вечеря. Отидох малко след 20:00 часа, както пишеше, че е добре да се направи, защото подобни ресторантчета се пълнят много бързо в неделната вечер. Вече имаше хора, млади и по-възрастни двойки, семейства с деца – една пъстра аудитория, очакваща своето Фадо. Дадоха ми маса на метър от изпълнителите, сервираха ми с усмивка и много внимание невероятно вкусна храна, придружена с неповторимото португалско зелено вино. Смятах, че музиката ще продължи около час и може би към 22 часа ще си тръгна. В 21:00 часа светлините станаха съвсем приглушени, изпълнителите заеха своите места (можех да протегна ръка и да ги докосна) и малката зала замълча … остана само Фадо.
Тръгнах си в 2 през нощта, с огромно нежелание. Четиримата певци и двамата китаристи (оригиналното Фадо се свири задължително на две китари – една класическа и една типична „фадо-китара“) изпълниха със своята страст, меланхолия, болка, копнеж и фини нотки оптимизъм цялото притихнало пространство. Почти 4 часа (с малки прекъсвания) пяха за любов и раздяла, за скръб, самота и надежда, за вярност и измяна.
Повече няма да разказвам, защото Фадо е звук и глас, а саудаде – съпреживяна емоция… Единственият начин да се усети, е да се чуе на живо.
Снимки: Авторката
Вера Демирева живее в Барселона, но любовта ѝ към пътешествията и непознатото я водят на различни места и извън Каталуния и Испания. Тя е инженер по професия, човек на изкуството по призвание и пътешественик по душа. Ако желаете да Ви помогне да организирате по най-добрия начин Вашето пътуване можете да пишете на лично съобщение във Фейсбук страницата ѝ
