Дани Геровска
Че върховете на планината Олимп са за олимпийци, става ясно на всеки, дръзнал да се изкачи до мястото на боговете. А то определено си заслужава – заради катеренето, гледката и победата над страховете в щурма към Митикас – най-високият връх в гръцката планина /2917 м. надм. в./
Ние се отправихме към него по по-трудния от двата маршрута – откъм северната страна. Тези, които са посмели да тръгнат към най-високото място на Олимп, трябва да се надяват и на благосклонността на гръмовержеца Зевс. Защото от настроенията на времето зависи изцяло степента на преживяването в планината, което няма аналог в България. Дори най-върлите фенове на Пирин планина признават, че релефът тук не наподобява нищо от познатите труднодостъпни места у нас.
И така, водени от любопитството и с идеята десетина души от Варна да видим какво е Олимп, тръгнахме към Гърция. Плановете ни включиха наша комбинация от планински, културен, исторически, религиозен и разбира се – малко плажен туризъм. За седмица посетихме и разгледахме Солун, Кавала, Катерини, Паралия Катерини, скалните манастира в Метеора, о. Тасос и естествено – Олимп! Тъй като най-екстремното ни гръцко преживяване беше разходката в „божествената” планина, сега ще разкажа само за него. Амбициозното ни намерение да се изкачим и слезем от Митикас в рамките на един ден започна със ставане в 4.45 ч. на прохладната септемврийска сутрин. Час, в който добрите таверни още не са утихнали. В 5.50 ч., както се бяхме уточнили, нашата стегната група потреперваше на уреченото място в Олимпик бийч /новото продължение на Паралия Катерини по бреговете на Егейско море/, докато чакаше микробуса, който наехме до Литохоро – градче, сгушено в подножието на Олимп.
Изкачването ни не започна от кота 0. Намеренията ни бяха да тръгнем малко преди края на асфалтовия път към високата планина, но...както казват: намеренията са едно, животът – съвсем друго. Нашият шофьор, верен на византийския си нрав ни изостави на 17 км от мястото, където мислехме, че сме. Това обаче стана ясно веднага щом гъркът хукна да изпълнява следващата си поръчка за Халкидики, с уговорката да ни вземе от същото място привечер, но след като му звъннем два часа по-рано. Е, изненадите заваляха веднага – минутки след тръгването му разбрахме, че интересните моменти тепърва предстоят, защото мобилните телефони нямаха обхват...Заради факта, че фирмата предлагаща rent-a-car услуги не разполагаше с повече от 8 местен автобус бяхме наели и малко кола. Тя ни извози на три курса до началото на екопътеката, Това ни забави с час, но какво да се прави.
Сравнително лесно взехме разстоянието до хижата, която се намира на 2100 м. н.в. Обикновено изкачващите Митикас си отделят един ден, за да стигнат до нея, да си починат и преспят там и после с пресни сили да изкачват върха. Ние бяхме предвидили, че в едната посока средно ще ни отнеме по 5-6 часа, като не се бавим излишно, защото маршрута не е лек а и времето във високата планина бързо се променя. Първата почивка направихме на хижата. Добре е да сте информирани, че ако ползвате външните й маси, дължите на хижарите такса от евро и половина! Без майтап, така пишеше на табелата им! Сигурно заради гледката. А тя си заслужава! Отдалеч изглежда, че върховете са снежни, но не със шапчици, а целите. По-късно стана ясно, че това не е сняг, а цялата планина, представлява гигантски мраморен къс, затова изглежда така - когато слънцето грее. Когато е мрачно обаче и той посърва до скучно сиво. В синхрон с настроението на Зевс, с което очевидно всички се съобразяват.
Знаех, че най-концентрирана трябва да съм час преди върха, когато пред теб се изправят отвесни скали, но не предполагах, че е чак толкова екстремно. Когато видях какво препятствие стои пред мен си казах: абсурд! Погледнах назад и надолу, но там вече мъгла препречваше видимостта. Стръмните сипеи ми изглеждаха не по-малко абсурдни и със сигурност не исках да слизам по тях! Ако знаех какво точно ме чака, сигурно нямаше да тръгна или поне сериозно щях да се замисля дали мога да го преодолея. Сега обаче съм в ситуация и нямам време за анализи и размишления. Разбирам, че сме крайно неподготвени, тръгнали ей така , с ръце в джобовете. По-точно голи ръце /буквално/, докато хората, които срещахме по пътя бая се бяха овързали с въжета…Часове по-късно още ми бяха зачервени дланите, с които съм стискала скалите за ръбчетата, които хващах. Нашата водачка е луда – мислех си аз наум, е добре де, казах го и на глас един-два пъти. Ами ако се подхлъзнем и паднем или за момент загубим равновесие?! Не ми се мислеше какво можеше да стане! В предварителния инструктаж това не се спомена, но пък се повтаряше друго не по-малко важно нещо: „само положително мислене в групата!” Това е важно, разбира се, но съвсем не е достатъчно.
Трудността изостряше нервите на всички ни. Зад мен се водеха непрестанни словесни битки – една двойка намери за добре точно тук да разрешава проблемите във връзката си. Признавам, че на два пъти се паникьосах, защото не виждах начин как да премина по-нагоре, без да се пребия. За съжаление точно на тези места нямаме снимки по разбираеми причини. Когато оглеждаш терена, чудейки се откъде може да се мине по-лесно, забелязваш твърде много паметни плочи на загинали алпинисти…много мотивиращо, няма що! Сега, когато гледам снимките от стола пред компютъра въобще не ми изглежда страшно и не мога да преценя дали това е от времето, което отсява спомените само до най-емоционалните моменти с положителен заряд или пък преживяването ме е направило по-смела. Истината е, че след Олимп всички ми се струва игра. Когато стигнахме върха си дадохме заслужена почивка с хапване, снимки и по-шумни емоции. Там засякохме италианско семейство, което се подготвяше с въжета за пътя надолу. Аз лично бях ужасена да се върна по същия път надолу! Затова и в книгата на самия връх написах: „Радвам се, че съм жива!” Да, наистина бях благодарна за това на Зевс – че ни позволи да тръгнем и да стигнем до целта си. Понякога човек дори не подозира какви възможности притежава. Това изкачване ми даде увереност и наведе на мисълта за толкова сходни в ежедневието ситуации. Аналогичните житейски ситуации,в които „не мога” нямат място. Щом аз мога, значи и всеки друг може! Просто трябва да си концентриран в целта, да не мислиш: „Ами ако…”, а да гледаш само в следващата стъпка. От нея – в следващата и така, като си дадеш достатъчно време, без да го мислиш прекалено, в един момент ще разбереш, че желанията са постижими!
Моята голяма мечта е да видя или по-точно усетя пред мен Мачу Пикчу. Това е и причината да тръгна по-нагоре от морското равнище /аз съм от Варна/. Преди по-малко от две години си казах, че ако искам да отида там, ще трябва да съм подготвена за това, то не става когато си „въоръжен” единствено с високи токчета и първият ти въпрос е „къде е банята”. Интересното е, че точно на върха италианското семейство, което споменах ми даде това инфо. Те ми съобщиха приятната новина ,че да се качиш на Мачу Пикчу въобще не е трудно, особено след Олимп. В този момент на радост, Зевс ни позволи да си направим хубави снимки – слънцето проби облаците и мъглата. Но след като измина половин час, а ние продължавахме да се мотаем на върха, явно прекалихме, защото то се навъси и за да разберем по-ясно посланието, ни прати три гръмотевици. Ние веднага схванахме какво трябва да направим и си тръгнахме бързо по обратния път надолу. Не след дълго, малко предварителната ни радост , че сега вече сме по по-лекия маршрут беше опровергана. Бързо и скоростно се спусна мъгла, последвана също толкова бързо от дъжд. Когато мраморът е мокър, той става като ледена пързалка…Слава Богу, че това продължи само половин час, а след това ни позволи да забравим и слезем нормално. На метри от хижата обаче ни застигна порой, който ни принуди да си починем там и пием прекрасен билков чай с мед там. После, в приятната след дъждовна свежест след около час заслизахме надолу, в калта. Споменът от тази част на нашия интересен ден задържаха чорапите ми, които приличаха на картина на Пикасо от кафевия му период…Няма никакъв смисъл да се опитвам да върна вида им – дори леля Мария да слезе от рекламите/дето все пере/ пак няма да успее!
В късния следобед вече стигнахме паркинга с уютно заведение, откъдето беше хубаво превоз да ни вземе, но…нямахме обхват! Разбрахме се, че малко по малко групата ни ще се смъква надолу пеша, с всяка възможност за „стоп”, докъдето можем да се обадим. Другите или чакат на този паркинг или на онова място, където се въртяхме изоставени сутринта. Паркингът беше пълен с коли и ние ги оглеждахме с надежда. Гръцките не са претенциозно скъпи и натрапващи като по нашите пътища. Явно не са комплексари. Това най-много ни впечатли от престоя ни в Гърция. Всички коли, които биеха на очи по техните пътища бяха български! И тук една такава привлече вниманието ни и…се оказа с варненска регистрация. Само четирима останахме да чакаме, но студа привечер ни подгони от паркинга към заведението. Напитките ни бяха по средата, когато в топлото помещение нахлу като немски войски в Полша странен тип. Той стресна всички с неясните си думи. И понеже никой не реагира, той кресна „булгар”, явно търсеше нас, беше шофьора ни. Тогава от другата страна на заведението изскочи момиче – българка от Червен бряг, която от 4 г. работела там с мъжа си. Толкова ни се зарадва, че остана малко да си поговорим.
Пътуването ни продължи със странния тип, който говореше на руски, ръкомаха и кара бясно в завоите, търси нещо в мобилния си телефон и се обръща назад, за да ни гледа в очите, докато говори. Гледай си пътя- му викам аз притеснена – ще ни пребиеш. А той отвръща: „Я джигит!” и веднага го доказва. Пътя ни пресече ужасена от срещата с него лисица. Дали за да я избегне или я гонеше, за да я смачка така и не разбрахме, но слаломира по пътя. Това вече ме довърши, а и напрежението от целия ден си каза думата, бях и страшно гладна за много калорична храна, а бяхме изяли всичко, което носехме. Стана ми лошо и поисках да спре за малко да подишам. Той ми даде торбичка за повръщане, от което ми стана още по-зле и геврек, като настоя да ям. Хапнах малко от него и наистина се подобрих. Благодарих му, но му върнах другата част – не исках повече. Той каза гордо, че е правен с грузинска мая, извади от някъде още и захапа лакомо, докато шофира. Не ме остави на мира, докато не го изядох целия и повторих няколко пъти, че нищо ми няма и то само благодарение на геврека! Странен тип- хем грък, хем грузинец – ето до какво води кулутрния обмен. Така замаяно завърши нашият интересен ден.
Вечерта пихме аспирин против мускулна треска и бяхме доволни, че на другия ден тя липсваше. Изненадата обаче дойде на по-следващия ден, когато вече бяхме на остров Тасос и никой от нас не можеше да се изправи. Тогава си дадохме свободно време всеки да прави какво си иска и се пръснахме по интереси. Аз, заедно с двама приятели решихме да лежим по плажовете и да си правим СПА процедури в Егейско море. Беше изключително релаксиращо! Остров Тасос е рай през лятото и ние се възползвахме от него. А и имахме нужда малко да се отдалечим от гостоприемството на Зевс. Засега.
