През 2018 г. се навършват 115 години от смъртта на великия френски художник Пол Гоген. На книжния пазар вече може да откриете „Ноа Ноа“ от Пол Гоген в превод на Валентина Бояджиева. Издателите са „Сиела“.
През 1894 г. прочутият френски живописец, скулптор и график Пол Гоген изоставя буржоазна Европа, за да осъществи една стара мечта на Ван Гог – да заживее в тропическия рай на Таити.
Там той открива един необвързан с условности свят – непокътнати острови, диви обичаи и изцяло нова култура, която завинаги променя начина му на мислене.
Освен серия от най-прочутите си картини в Таити, Гоген създава и „Ноа Ноа“ – впечатляващия дневник на една артистична мисия.
Райско място. Уханно място.
Таити, където сутрин животът се събужда със смях, така, както и е заспал. Където удоволствието е единствената работа и самият труд се превръща в удоволствие. Мъжете пеят, а жените с танци изобразяват любовта, която канят с настъпването на нощта. Сгъстено в непрогледните дебри на гората, уханието на радост опиянява пътешественика, а несвършващото лято нашепва за вечна младост...
Поезия и проза, сън и действителност се преплитат, за да разкажат приказка за Рая. Гоген запечатва спомените си в десетки картини и една книга, посветени на мястото, което е бил заставен да напусне, но то завинаги остава негов дом.
Самият ръкопис има не по-малко любопитна съдба от прочутия си създател. Преди да замине за Таити, Гоген предава ръкописа на поета Чарлз Морис (1860-1919), който го пази до 1908 г., след което го предава на издателя Едмънд Сагот за уреждане на дълговете си.
Поради последвалата смърт на Гоген, финансовите неуредици между семейството му и издателството и избухването на Първата световна война първият ръкопис на „Ноа Ноа“ е забравен за близо 40 години и е публикуван едва през 1924 г.
С пълнокръвните и цветни описания на таитянските митове и легенди, завладяващите любовни истории и философски търсения, и нежната поезия, съхранила завинаги в себе си картината на Рая, „Ноа Ноа“ заема своето достойно място сред шедьоврите на гения Гоген.
Ето и откъс от книгата
Наслада, запечатала се в мен от незнайно кой отколешен божествен ужас, който провиждам в незапомненото Нявгаш, ухание на радост, което вдишвам днес: и радостта, и ужасът, сгъстени в благоуханните и непрогледни дебри на гората, където далеч от всеки поглед непресъхващите жизнени сокове потичат с обилието на буйно празненство; ужасът и радостта, въплътени в могъщата Ева, златната дъщеря на тази земя и на това слънце, която смесва ароматите на сантала и на всички цветя с тези на гордото си животинско начало.
Всекидневният живот, с живописни и радостни поведения в красотата на тяхната необходимост, варира по темата за тревожния чар.
Сутрин животът се събужда със смях, в прекрасното настроение на земята и слънцето, така, както и е заспал. Удоволствието е единствената работа и самият труд се превръща в удоволствие: да упражняваш силата си, да показваш ловкостта си, да помогнеш на приятел. Мъдростта също трябва да е игра, игра за старци по време на бдения, а без съмнение и прищявката да се страхуваш, ей така от нищо, женски игри.
Току до дървената колиба бурао започват гората и прохладата, мъжете и жените – тане, ваине, са там, събрани на отделни, много заети групички, и вече си отпочиват, пият, бъбрят, а смехът изригва.
Навътре морето е оживяло от крехки, нехайно бързи пироги, които младежите направляват ту с късо весло, ту просто с движенията на тялото си, сините им и бели парео и бронзовите им гърди блестят в светлия въздух, а зъбите им искрят, когато се засмиват звучно.
На брега две сестри, които току-що са се изкъпали, излегнати неволно в сладострастни пози, си говорят за отминали и очаквани бъдещи любови. Един спомен ги противопоставя: „Какво? Ревнуваш!“
На няколко крачки по-нататък по брега млад тане, великолепен в своята сила и грациозност, сече с брадва дънер на дърво; неговата ваине подрежда в лодката донесеното от кратко пътуване. Жената е гола до кръста и наведена напред, застанала почти на четири крака, дори в животинската си поза запазва известна елегантност.
Ей там, към вътрешността, в една маорийска къща, отворена още от следобеда, жена е седнала на петите си, подпряла лакет на коляно и с нацупени от гняв устни, се сърди, сама от почти пет минути и за поне още пет минути.
Часът на следобедната отмора отмина, дългият час на морното опалване, когато победеният живот напуска омагьосания остров. С припадащия здрач отвсякъде глухото раздвижване на огромна воалиера в полумрака, прорязван от лунните лъчи. Танцуват, пеят: мъжете, клекнали до дънерите на дърветата, жените в свободното пространство като съблечени в бялото, а последните петънца светлина ги преследват и си играят около тях. Мъжете пеят, а жените, следвайки ритъма на песните с движенията на краката и ръцете си, изобразяват любовта, която канят и която ще дойде с настъпването на нощта...
...С нощта, наситена обаче и с появата на демони и зли духове, призраци на мъртви, тупапаус, които скоро ще пропълзят с блестящи усти и фосфоресциращи форми близо до постелите, където кошмарите не оставят сами рано съзрелите момиченца.
